Казино Персонажи: Работягата

Желязко пак гледа от високо. То няма как да е другояче. Все пак той е майстор, а всички останали са с някакви измислени професии - програмистчета, доктори, бизнесмени, футболистчета. Айде да хванат да пробият една дупка, да сменят един щранг, да замажат една дупка, пък да ги видим колко им е истинската стойност.

Да, според Желязко, човек струва толкова, колкото можеше да изработи с двете си ръце. А той можеше всичко. За това беше и на пиедестал…поне пред себе си.

Работягата често се усмихваше ехидно на своите съседи по машинки в Slotino. Особено, когато случеше на Дигиталния Номад, бизнесмена или някой случаен програмист. Преди десетина години би ги гледал със завист, но днес Желязко печелеше доста по-добре от тях. Повечето му колеги избягаха на Запад да търсят по-добри доходи, но Желязко беше хитър.

Остана в България и сега е един от малкото майстори, които всъщност можеха нещо. Макар да не беше образован във финните детайли на маркетинга и финансите, златното правило отдавна го беше схванал - когато си много търсен си вдигаш цените. Така Желязко започна да взима горе-долу колкото управител на банка или дори президента на България. Най-накрая справедливост, мислеше си той. Хората, които работят истинските работи, са оценени.

Несъмнено Желязко беше по-търсен и от чалга звезда. Телефонът му звънеше по-често от този на Министъра. За разлика от Министъра, обаче, Желязко си позволяваше да не вдига. Оставяше го да звъни около половин минута, за да могат всички да забележат, че е търсен, след което просто изключваше звука или директно затваряше.

'Така е. Важните хора ги чакат да отговорят когато могат. Тия като теб са длъжни да вдигнат веднага', беше казал на Министъра веднъж. Тогава Жабурков се зарече никога да не му даде обществена поръчка. Желязко само се изсмя и продължи да си цъка на слот играта. Притрябвала му беше обществена поръчка. Заетостта му беше достатъчно голяма, че да има нужда от подобни подаяния. А и за тях трябваше да си пуска данъчни декларации, да даде 15% на Министъра, да си плаща осигуровки. Не, благодаря.

И докато Желязко беше наистина брилянтен в своята работа, той се бе професионализирал в това да разяснява какво не може да стане. Първоначално всичко започна от извратените желания на клиентите. Искаха кабелите да преминават по диагонал вътре в стената, защото така било фъншуей. Искали да се монтира фонтан в центъра на хола, ама да не минават тръби под паркета. Искаха да монтират кино екран, спускащ се от тавана, ама цяла плоскост, което да не се навива, че се намачквала. Разбира се, като ги пита 'къде точно ще се прибира тая стена, при съседите ли?' отговорът беше 'Ми нали ти си майстора? Измисли го!'.

'Е, това няма как да стане!'

След десетки такива случаи, Желязко вече просто инстинктивно отговаряше 'Е, това няма как да стане' без значение от въпроса. След това, когато имаше време да го премисли, си позволяваше да се отметне, но беше забелязал, че да срежеш клиента първоначално е доста по-добре, от колкото да му оставиш въображението да се вихри.

С повишените доходи Желязко реши да инвестира. И понеже инвестициите бяха повече работа за брокери, които той не уважаваше, защото не можеха да правят нищо с ръцете си, той взе 'най-доброто' решение. Инвестира в игра на онлайн казино. Хем се забавляваш, хем може да умножиш печалбите. Да, можеш и да загубиш, ама то в живота е така. Да не говорим, че работа имаше, а той от работа не се плашеше.

В казиното най-често общуваше с таксиджията, основно за ремонти на коли и с рапъра, на който тайно беше фен. Правеше се, че не му се възхищава, щото дефакто това да пееш някакви римички не е никаква работа. А Желязко няма как да уважава, камо ли да бъде фен, на някой, който не работи с двете си ръце.

Впрочем, Желязко, нещо казанчето в тоалетната не ще да пуска водата, можеш ли да го погледнеш? Е, щом няма как да стане…

Забележка: Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.