Казино Персонажи: Младен Мутрата

За нормалните хора, 90-те свършиха с настъпването на новия век. За Младен, 90-те бяха нещо повече от исторически период, преминал преди повече от 20 години. 90-те за него бяха идеология, култура, модел на обществено поведение и разбира се, обществен договор. Не че някой го беше подписал тоя договор, ама то силоваците кой какво е подписал така и така не ги вълнува много.

Да, Младен беше силовак. Предимно в своите разбирания, тъй като нито имаше връзки с ДС, нито с подземния свят. Просто му харесваше техният изтънчен стил на общуване, пълен с дебелашки шеги и смях на изречения, които ако стигнат до съда биха довели поне до пробация.

Но Младен не е силовак само по душа. Той е Силовак от главата до петите. Над леглото си имаше портрет на братя Илиеви, а на рамото си беше татуирал друга легендарна личност. Облечен в черен спортно - елегантен костюм, отдолу черна тениска и богат наръч от ножове по себе си. Разбира се, най-важната част от личността му беше ланеца. Синджирът тежеше около 16 килограма и приличаше на златно котвено въже. Преди да почне да го носи, трябваше 3 месеца да ходи на интензивни тренировки за гръб и врат, за да не си докара дискова херния. Освен това, докато го носеше, той вървеше бавно и тежко. Не че не можеше да се затича, но инерцията на ланеца ставаше опасна и спирачният му път ставаше 5 метра, дори при леко подтичване.

Хората често се обръщаха след него. Завиждаха му естествено. Не всеки може да си позволи да си докара ишиас със злато. За повечето хора това идва с години работа на компютър или на полето.

За Младен беше изключително важно, хората да му се възмущават. Това му даваше сила. Той искаше да се чувства над другите. Това му се полагаше. За това и ходеше така - като нещо повече. Естествено, когато говореше по телефона, всички наоколо разбираха за естеството на разговора. А на всяко позвъняване откликваше със свойското 'Пронто'. Ходеше с неестествено широко разтворени ръце, които леко беше прегънал в лактите. За да постигне тая походка, 3 месеца ходи с две големи дини под всяка ръка. Да, беше му доста неудобно, но изкуството иска жертви. За съжаление това предизвика неочакван дискомфорт, когато трябваше да мине покрай автомобила си на влизане в Slotino.

Въпреки големият паркинг отпред, Силовака държеше да паркира на тротоара, възможно най-близо до входа, така че да пречи на максимално много хора. Майки с колички - да не са раждали. Пешеходци - да си купят кола. Деца - тия пък що не са на училище? Ти па, охрана, за него не съществуваха. Единственият проблем беше, че при ходене диаметъра на разперената му осанка достигаше метър и двайсет и трудно преминаваше покрай колата. Много често влизаше с раздран ръкав от стената на казиното.

В Slotino нямаше кой да му каже копче. Той гордо заявяваше, че познава собствениците, макар само веднъж да ги беше виждал и то на някой си на телефона в Google.

'Ще набера едно телефонче и…'

В Слотино, Силовака си беше като у дома си. Ако някой случайно му направеше забележка за острия език в чата, той го приемаше като обида срещу цялото му семейство. С пяна на уста вадеше телефона, показваше го и съскаше 'Ще набера едно телефонче и…'. Тук обикновено модераторът се намесваше, така че все още никой не е видял края на това изречение.

Младен си беше единак. Не за друго, но някак хората не се привличат от човек, който постоянно разправя кой е рекетирал и кой е пребил, защото го е погледнал на криво. Това не притеснява Младен. Той си знае, че да си истински Силовак е изкуство… самотно изкуство. А и ако му потрябва някой, само ще набере едно телефонче и…

Забележка: Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.